1
Авторитетът на папата, като върховен лидер на Католическата църква, се основава както на Писанията, така и на Традицията на Църквата. Концепцията за папска неоспоримост, както е преподавана в Католическия катехизис (CIC 891), потвърджава, че папата е неоспорим, когато обявява доктрини на вярата и морала “ex cathedra”, тоест когато говори в своята официална роля на върховен пастир на Църквата. Тази неоспоримост е дар от Светия Дух, който гарантира, че папата не греши по въпроси, съществени за спасението. От определенията на неоспоримостта през 1870 г. на Втория ватикански събор, неоспоримостта “ex cathedra” е упражнявана официално два пъти: през 1854 г., когато е определена догмата за Непорочното зачатие на Мария, и през 1950 г., когато е определена догмата за Възнесението на Мария.
Библейската основа за този авторитет се връща към Евангелието на Матей (Матей 16:18), където Исус казва на Петър: “Ти си Петър, и на този камък ще построя моята църква.” Този пасаж подчертава уникалната роля на Петър като основа на Църквата. В Йоан 21:15-17, Исус доверява на Петър задачата да пасе овците си, потвърждавайки неговото лидерство в християнската общност.
На Иерусалимския събор (Деяния 15:7-11), Петър упражнява това лидерство, решавайки, че обрязването не е необходимо за спасението, показвайки своята авторитет в учението за вярата. Авторитетът на папата също така се подкрепя от Традицията, както е видно в писанията на св. Игнатий от Антиохия, който се отнася към Римската църква като към онази, която “управлява в любов”, и св. Иринея от Лион, който заявява, че, поради неговата “по-висша произход”, е необходимо “всичката църква, тоест вярващите от всички места,” да се съгласят с Римската църква, защото в нея “винаги е била запазена традицията, идваща от апостолите.”
Така авторитетът на папата по въпросите на вярата и морала и неговата централна роля в Църквата са както библейски, така и традиционно обосновани, засилени от свидетелствата на ранната църква и от непрекъснатото упражняване на този авторитет през вековете.
