1 Католиците правят покаяние като отговор на Божия призив за обръщане и духовно обновление. Покаянието, дълбоко вкоренено в традицията на Църквата, е начин за помирение с Бога след греха и възможност за по-дълбоко духовно израстване.
Практиката на покаянието е централна за живота на вярващите, защото грехът разрушава отношенията с Бога. Дори след кръщението католиците признават, че те са склонни към грях и следователно им е необходима постоянна помиреност. Сакраментът на покаянието предлага това помирение. Исус е установил сакрамента, за да могат вярващите, като признават своите грехове и получават освобождение, да бъдат изцелени и възстановени в благодатта. В Йоан 20:22-23 Исус дава на апостолите властта да прощават греховете: „На когото простите греховете, те ще бъдат простени; на когото ги задържите, ще бъдат задържани.” Това е библейската основа за сакрамента на изповедта и обяснява защо католиците правят покаяние.
Покаянието включва искрено съжаление и готовност да се поправи вредата, причинена от греха. Когато католиците правят покаяние, те не само търсят прошка от Бога, но и поемат отговорност да поправят своите недостатъци. Съжалението е основата на тази практика, както е научено от Исус в Лука 15:7, където се описва радостта на небето за грешник, който се разкаява. Актът на покаяние, следователно, не е празен ритуал, а искрена израз на желанието да се върнеш по пътя на правдата и да възстановиш общението с Бога.
Освен съжалението, покаянието се възприема като средство за очистение. Когато се изповядват греховете, покаяният не търси само прошка, но и укрепване на душата, за да избегне бъдещи грехове. В Яков 5:16 сме призовани да изповядваме греховете си един на друг, за да бъдем изцелени. Това изцеление е както духовно, така и емоционално. Когато католиците правят покаяние, те изпитват това изцеление и обновяват своите отношения с Бога, очиствайки се от греховете си и търсейки по-свята живот.
Традицията на покаянието е еволюирала през вековете. В ранните дни на Църквата покаянието често беше публично и строго, със сериозни практики като продължителни пости или дори временно изключване от общността. С времето Църквата осъзна, че Божията милост трябва да бъде достъпна за всички по-личен и често срещан начин. Днес католиците правят покаяние в частен контекст, изповядвайки греховете си пред свещеник, който, в името на Христос, им предоставя прошка.
Действието на покаянието също е както лично, така и общностно. Въпреки че актът на изповедта е индивидуален, грехът засяга общността на вярващите и разкаянието на един член е от полза за цялото тяло на Христос. Катехизисът на Католическата църква учи, че грехът има социално измерение (CIC 1469), и покаянието възстановява не само отношенията с Бога, но и с общността. Затова католиците правят покаяние не само за своето собствено добро, но и за доброто на цялата Църква.
Освен това покаянието е път към духовен растеж. Когато изповядват и размислят върху своите недостатъци, католиците са предизвикани да станат по-святи. Редовната практика на изповед е духовна дисциплина, която осветлява съзнанието и укрепва душата срещу изкушенията. Когато католиците правят покаяние редовно, те напредват по пътя на святостта и се приближават до Христос, както е препоръчано в Матей 5:48: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец.”
В заключение, католиците правят покаяние като средство за помирение с Бога и духовно обновление. Практиката е акт на искрено съжаление, търсене на прошка, очистение и духовно израстване. Вкоренено в Писанието и традицията на Църквата, покаянието е израз на желанието на вярващия да живее в съответствие с ученията на Христос и с общността от вярващи.
